Електронен фиш за фирмена кола – защо глобяват управителя, без да е шофирал?

Все по-често управители на дружества получават електронни фишове за нарушения, извършени с фирмени автомобили, които не са управлявали лично. Вместо да се търси действителният водач, административнонаказателната санкция се налага директно на управителя, при това в лично качество. Този резултат не е произволна практика или отклонение, а е следствие от установена законодателна уредба в чл. 188 от Закона за движение по пътищата, която от години се прилага последователно от административнонаказващите органи и се възприема безкритично от съдилищата.

Следва обаче да се подчертае, че тази уредба не е нова. Безвиновното ангажиране на отговорността на собственика или законния представител при нарушения, установени чрез автоматизирани технически средства, има трайни корени в българското право и съществува от доста отдавма. В този период държавата постепенно се отказа от активна политика по установяване на реалния извършител на нарушението, като на практика прехвърли тежестта върху адресата на санкцията. Задължението за доказване се обърна – вместо държавата да установи кой е управлявал превозното средство, управителят беше поставен в положение да доказва, че не е извършител, чрез подаване на декларация.

Тази подмяна на принципите беше търпяна дълго време. В практиката се наложи разбирането, че при нарушения, заснети с автоматизирани технически средства, държавата не дължи активно издирване на водача, а може да се задоволи с формално ангажиране на отговорността на управителя. Презумпцията за невиновност беше сведена до процедурна формалност, а декларацията по чл. 188 ЗДвП се превърна в средство за компенсиране на институционалната неспособност на държавата да установи нарушителя.

Именно в този контекст следва да се разглеждат измененията от 2025 г. Проблемът не е само в самото съществуване на обективна отговорност (колкото и спорна да е тя ) а в това, че с новата нормативна уредба законодателят направи следваща крачка. Въведен беше диференциран режим, който вече не просто прехвърля тежестта върху управителя, а го поставя в по-неблагоприятно положение спрямо управителите на дружества, регистрирани в други държави. Именно тук дълго търпяната конструкция преминава границата на допустимото и поражда сериозни съмнения за противоречие с Конституцията и с правото на Европейския съюз.

Нормативната уредба по чл. 188 ЗДвП след измененията от 2025 г.

С измененията в Закона за движение по пътищата, обнародвани в ДВ, бр. 64 от 2025 г. и в сила от 07.09.2025 г., законодателят въведе нова ал. 4 към чл. 188 ЗДвП, с която създаде диференциран режим на административнонаказателна отговорност при нарушения, установени чрез автоматизирани технически средства. Формално измененията целят да уредят специфични хипотези, но при системен анализ се разкрива дълбок дефект в логиката на закона, който поставя под съмнение съответствието му с Конституцията и с правото на Европейския съюз. Правната конструкция е следната. Когато собственикът или вписаният ползвател на моторното превозно средство е българско юридическо лице и водачът не е идентифициран, чл. 188, ал. 2 ЗДвП предвижда лична административнонаказателна отговорност за законния представител, ако не бъде подадена декларация за това на кого е предоставено управлението. Санкцията се налага пряко на физическото лице и е идентична по вид и размер с тази, която би се наложила на действителния извършител. Същевременно чл. 188, ал. 4 ЗДвП урежда идентична фактическа хипотеза – нарушение, установено с автоматизирано техническо средство, неустановен водач, собственик на МПС юридическо лице, но въвежда коренно различен правен резултат, когато юридическото лице е регистрирано в друга държава. В този случай законът изрично се отказва от търсене на лична отговорност, не изисква декларация и не проявява интерес към персоналитета на физическото лице. Санкцията се налага единствено като имуществена санкция на юридическото лице.

Различно третиране при идентични фактически хипотези

Контрастът между двата режима е рязък и принципен. При едни и същи факти, при една и съща липса на установен извършител и при една и съща цел на санкционирането, законът избира два напълно различни подхода. Единственото разграничение между тях е мястото на регистрация на юридическото лице в единия случай е България, а в другия –  друга държава.

Кога различното третиране е допустимо според Конституцията и правото на ЕС?

Различното третиране при сходни фактически положения не е по принцип недопустимо. Съгласно практиката на Конституционния съд и стандартите на правото на Европейския съюз, то е допустимо само ако се основава на обективен и релевантен критерий, преследва легитимна цел и е пропорционално средство за постигането ѝ. Законодателят следва ясно да обоснове защо именно избраният критерий е необходим и защо без него целта не може да бъде постигната. При липса на тези елементи диференциацията се превръща в произволно различно третиране, несъвместимо с принципа на равенство пред закона. 

В разглеждания случай нито един от тези елементи не е налице.

Липса на легитимна цел и нормативна обосновка в чл. 188 ЗДвП

На първо място, разграничителният критерий не е свързан с поведението на санкционираното лице, със степента на обществена опасност или с особености на нарушението. Той е изцяло формален. Законът не обяснява защо управителят на българско юридическо лице следва да носи лична безвиновна отговорност, а управителят на чуждестранно дружество – не. Няма нормативен аргумент, че първият има по-голяма възможност за контрол, по-висока степен на вина или по-тясна връзка с нарушението. На второ място, липсва ясно формулирана легитимна цел, която да оправдае по-тежкия режим. Целта на закона е санкциониране на нарушенията на правилата за движение и би следвало да е една и съща и в двата случая. Показателно е, че самият законодател признава, че тази цел може да бъде постигната и без ангажиране на лична отговорност, тъй като в хипотезата на чл. 188, ал. 4 ЗДвП се задоволява единствено с имуществена санкция. Следователно личната отговорност на управителя не е необходим елемент за постигане на целта на закона. На трето място, избраният подход не е пропорционален. При българските юридически лица законът използва най-тежкия възможен инструмент –  лична санкция за физическо лице без изследване на вина, докато при чуждестранните дружества прилага значително по-лек механизъм. Това различие не е обяснено с нужда от по-силна превенция, нито с риск от заобикаляне на закона. Напротив, то изглежда напълно откъснато от целите на санкционната уредба. Липсата на нормативни критерии е особено показателна. Законът не съдържа нито едно съображение, което да позволи рационално обяснение защо при едната хипотеза е допустимо пълно дезинтересиране от извършителя, а при другата автоматично прехвърляне на отговорността върху управителя. Това превръща диференциацията в самоцелна и нормативно необоснована.

Несъвместимост с принципа на равенство пред закона

В резултат управителят на българско юридическо лице се оказва в по-неблагоприятно положение от управителя на дружество, регистрирано в друга държава членка, при идентични фактически обстоятелства. Подобно третиране противоречи на чл. 6 от Конституцията, на чл. 20 и 21 от Хартата на основните права на ЕС и на чл. 14 от Европейската конвенция за правата на човека, тъй като въвежда различие без обективно и разумно оправдание.

Административната икономия като скрит мотив на уредбата

Именно тук изпъква същинският проблем на уредбата. Законът не избира различни режими, защото това е правно необходимо, а защото това е практически удобно. Когато персоналната отговорност е трудно осъществима или правно проблематична, тя отпада. Когато е лесно приложима – тя се налага. Това обаче не е легитимна законодателна цел, а административно съображение, което не може да оправдае ограничаване на основни принципи на правовата държава.Когато при едни и същи факти законът не може да даде рационален отговор защо третира адресатите си различно, диференциацията престава да бъде правна и се превръща в произволна. Именно в този смисъл новата уредба по чл. 188 ЗДвП поражда сериозни съмнения за противоконституционност и несъвместимост с европейските стандарти за равенство и правна сигурност.